Приказка за славея и розата

Славеят кацна на розовия храст –
запя с любов, запя със страст
и песента му потопи се в цветове,
разцъфнали от розово сърце.
Той пееше за сбъднати мечти –
от розата закапаха сълзи –
горчиво – сладки, помъдрели –
достатъчно добро и зло видели.
А славеят запя за любовта,
за прошката велика, за страха
да казваме “Обичам те” – следи
от болка наранена ни тежи.
А розата листенцата разтвори
и с тиха нежност проговори:

“Било отдавна, моите деди
не са се бранили с бодли.
Раздавали са само красота,
любов безкрайна, доброта.
Но късали сърцата им, горчиви
следи се трупали с години.
Откъсвали ги със измамна нежност,
потъпквали ги във праха небрежно.
Отпивали със сладост аромата,
а после им разкъсвали душата.
Измамени, увяхнали, ранени,
били от мрака запленени.
Родили тежко отмъщение –
едничък изход за спасение …
Покрили си стеблата със бодли,
а цветовете черни им били.
От аромата бил останал спомен –
залитащ, лутащ се, бездомен …
Пробождали безмилостно ръцете,
докоснали безумно цветовете;
Пробождали безжалостно сърцата,
изпълвали със болка тишината.
Един ден мъничко дете
протегнало усмихнато ръце
към розовия тъжен цвят …
Бодлите го пронизали със яд.
Заплакало от болката детето,
кръвта му багрела сърцето
на розата, забравила любов,
със цвят почернен и жесток.
Сълзите сливали се със кръвта,
попивали във сухите листа
и розата от срам се изчервила:
Защо детето наранила?!
Обвила го с вълшебен аромат,
докоснала ръчичките му пак –
целунала ги нежно и сълзи
изсъхнали във детските очи.
И храста розов разцъфтял –
със цвят червен и розов, бял
и жълт – дъга от цветове –
родени от усмивка на дете.
И тъй разцъфват и сега –
красиви рози – със душа,
докоснала и щастие, и страх,
превръщала се в вечност и във прах.
Цъфтят прекрасни цветове,
за моето, за твоето сърце.
Но розата си пази и бодли –
кървящи минали следи.”

Притихна розата. Листенца сви,
окъпана от слънчеви лъчи.
А славеят запя с любов, със страст,
за теб, за мен, за всички нас.

Стихотворението е от стихосбирката
„Розата на ветровете“ на Пенка Николова