Розата на ветровете

Високо горе в планината
снегът попива светлината
на слънцето – събудено, сънливо –
деня отново сътворило.
Протегна се. Огледа се в снега
и въздухът разбуден затрептя,
докосван и от слънце, и от лед.
Разказа приказка – за мен, за теб.
Заслуша се дори шума –
притихнал, скри се под снега.
Усещаш ли? Потъваш с тишината
във дълбини омайни на душата.

„От четири посоки се събират
в сърце на роза се изливат,
преминали предели в световете.
Това е розата на ветровете.

От север – вятър ален, земен,
практичен, от плътта обсебен
и скрит от мисли неизказани
(докосвани, обричани, белязани)
се сплита с разум неспокоен
(недоверчив и често недоволен).
Тъй севернякът – минал световете –
се скрива в розата на ветровете.

От изток – вятърът на светлината,
говорещ на езика на душата
без думи – обич и желание –
(измачкани от мрак и от страдание)
се сплита с пориви лъчисти
във златни сънища и мисли.
Тъй източния дъх на цветовете
се скрива в розата на ветровете.

От запад вятър син, (индиго
от миналото знание попило),
от дълбини на времето разбуден,
прониква през пространството учуден
(от слепотата на забравената сила –
заключена, отритната, унила).
и сплита се с око на световете
в сърце на розата на ветровете.

От юг пък вятърът – съзнание,
изровил истинското знание,
е сътворил хармония в лилаво
(единство на душа и тяло),
хармония на чувства и на мисли
(спокойни, истински и чисти).
Така южнякът се преплита
със розата. В сърцето й притихва.

От четири посоки се събират
във НЕЯ – дишат и пулсират
от четири посоки ветровете,
преминали през времето. През световете.“

Трептенето на въздуха утихна.
Светът, заслушан и притихнал,
не искаше да идва края
на тази приказна омая.

„Къде е розата? Къде цъфти?“ –
помислиха в един и същи миг
и хората, и птиците в гората,
животните и слънцето, цветята …
И въздухът отново затрептя –
докосна всеки по света:

„Не се чуди. Не я търси.
Очите просто затвори
и мислите си спри за миг –
ще чуеш първороден вик
и ще я видиш: розата – душа,
събрала ветрове от Вечността.
Душата ти усеща ветровете.
Тя знае и не мисли. Цвете –
безсмъртно – просто просветление,
шедьовър, сътворен в безвремие.
Сега очите отвори
и просто сам си позволи
да бъдеш себе си – без страх, с любов,
сега и тук – не в друг живот.“

Високо горе в планината
снегът попива светлината
на слънцето – усмихнато, щастливо –
деня отново сътворило.

Стихотворението е от стихосбирката
„Розата на ветровете“ на Пенка Николова