Пробуждането на розата
Тя чувстваше как се разлиства, как пътува към светлината. Когато накрая слънцето я заслепи, се разтопи от топлината му в безкрайна радост. Очакваше мига в който ще полети, защото не знаеше че цветята не могат да летят. Порива и я превърна в малка зелена пъпка, която искаше да се разтвори. Когато се пукна и слънцето огря връхчетата на цветните й листа, и се прииска да се разтвори още повече и разтваряше лист по лист, някъде в нея имаше златиста коронка и когато слънцето я докоснеше там, щеше да полети.
Всеки би и се присмял на налудничевия копнеж по летене, без да знае, че полета е нещо за което е родена.
Нека. Никой не казва на розата как да разцъфти. Тя е роза и умее това по рождение.
Но падна нощ и листата и изпитаха студ. Пресече желанието й да се разтваря. Ако продължаваше, студа щеше да стигне до съкровената й същност. Дълга и студена бе нощта. И розата изгубена в нея, с уплашени от студа листа, се усъмни дали наистина знае коя е. Чувстваше, че трябва да се разтвори, но сега порива се бе превърнал в страх. И и трябваше смелост, с болка да къса листо по-листо за да направи това, за което е родена. Разтварянето се бе превърнало от слънчев танц в жертвен ритуал.
И Бог и изпрати слънчев лъч. Той премина по премръзналите листа, погали ги, помоли ги да се разтворят.
Никой не казва на розата как да цъфти. Но лъчът й даде само светлина и топлина, и в проблясъкът им си припомни…
Слънчевия лъч, я помоли да не къса листата си вече, а да ги разтваря, но никой не казва на розата как да разцъфа. И ако не беше сладката му топлина, тя не би го послушала. Болеше я да остави болката и да се завърне. Топлината разтапяше леда, светлината заслепи ноща и тя си спомни, че е роза. Пробуди се…
Лъчът търпеливо я обсипваше със светли целувки, искайки да го допусне до всяко листенце.
Никой не казва на розата, как да цъфти, освен ако топлината му не докосва сърцето й.
Автор: Й. Богомилова
Ако харесвате материала, бихме били благодарни да гласувате с бутончето +1 на Google.
Tweet